THE NEWS BG REPORTER НЮЗ БГ РЕПОРТЕР
Давос - София - Иван Върбанов - 21 януари
Благодаря ти, Лари. За мен е едновременно удоволствие и дълг да бъда с вас тази вечер, в този повратен момент, през който преминават Канада и светът.
Днес ще говоря за разлом в световния ред, за края на една приятна фикция и началото на сурова реалност, в която геополитиката – геополитиката на големите сили – не е подчинена на никакви граници и никакви ограничения.
От друга страна, бих искал да ви кажа, че останалите държави, особено средните по сила като Канада, не са безсилни. Те имат капацитета да изградят нов ред, който да обхваща нашите ценности – уважение към човешките права, устойчиво развитие, солидарност, суверенитет и териториална цялост на отделните държави.
Силата на по-слабите започва с честността.
[Карни продължава на английски]
Изглежда, че всеки ден ни напомнят, че живеем в епоха на съперничество между великите сили, че редът, основан на правила, избледнява, че силните правят каквото могат, а слабите понасят това, което трябва.
Тази мисъл на Тукидид се представя като неизбежна, като естествената логика на международните отношения, която отново се налага.
Изправени пред тази логика, много държави са склонни да „се носят по течението“ – да се приспособяват, да избягват проблеми, да се надяват, че подчинението ще им купи сигурност.
Е, няма да стане.
И така, какви са нашите възможности?
През 1978 г. чешкият дисидент Вацлав Хавел, по-късно президент, написва есе, озаглавено „Силата на безсилните“, в което задава прост въпрос: как комунистическата система успява да се самоподдържа?
Отговорът му започва със зеленчукар.
Всяка сутрин този търговец поставя на витрината си табела: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“. Той не вярва в това, никой не вярва, но въпреки това поставя табелата, за да избегне неприятности, да покаже лоялност, да се впише. И тъй като всеки зеленчукар на всяка улица прави същото, системата продължава да съществува – не само чрез насилие, а чрез участието на обикновените хора в ритуали, които те самите знаят, че са лъжливи.
Хавел нарича това „живот в лъжа“.
Силата на системата не идва от нейната истина, а от готовността на всички да се държат така, сякаш тя е истина. А нейната крехкост идва от същото място. Когато дори един човек спре да участва, когато зеленчукарят махне табелата, илюзията започва да се пропуква.
Приятели, време е компаниите и държавите да свалят своите табели.
В продължение на десетилетия държави като Канада просперираха в рамките на това, което наричахме международен ред, основан на правила. Присъединихме се към неговите институции, възхвалявахме принципите му, възползвахме се от неговата предсказуемост. Благодарение на това можехме да водим външна политика, основана на ценности, под негова закрила.
Знаехме, че историята за реда, основан на правила, е частично невярна – че най-силните си позволяват изключения, когато им е удобно, че търговските правила се прилагат асиметрично. Знаехме и че международното право се прилага с различна строгост в зависимост от това кой е обвиняемият и кой – жертвата.
Тази фикция беше полезна. Американската хегемония в частност помогна за осигуряването на обществени блага – отворени морски пътища, стабилна финансова система, колективна сигурност и рамки за разрешаване на спорове.
Затова поставихме табелата на витрината. Участвахме в ритуалите и до голяма степен избягвахме да посочваме разминаванията между реториката и реалността.
Тази сделка вече не работи. Нека бъда директен: ние сме в разгара на разлом, а не на преход.
През последните две десетилетия поредица от кризи – финансови, здравни, енергийни и геополитически – оголиха рисковете от крайна глобална интеграция. Но напоследък великите сили започнаха да използват икономическата интеграция като оръжие, митата като лост, финансовата инфраструктура като средство за принуда, а веригите за доставки – като уязвимости, които могат да бъдат експлоатирани.
Не можеш да живееш в лъжата за взаимна изгода чрез интеграция, когато интеграцията се превръща в източник на твоето подчинение.
Многостранните институции, на които средните сили разчитаха – СТО, ООН, COP – самата архитектура на колективното решаване на проблеми е под заплаха. В резултат на това много държави стигат до едни и същи изводи: че трябва да изградят по-голяма стратегическа автономия – в енергетиката, храните, критичните минерали, финансите и веригите за доставки.
Този импулс е разбираем. Държава, която не може да се изхрани, да се снабди с енергия или да се защити, има малко възможности. Когато правилата вече не те защитават, трябва да се защитиш сам.
Но нека бъдем наясно накъде води това.
Един свят на крепости ще бъде по-беден, по-крехък и по-малко устойчив. И има още една истина: ако великите сили изоставят дори привидността на правила и ценности в името на безпрепятственото преследване на своята мощ и интереси, печалбите от чисто транзакционния подход ще стават все по-трудни за възпроизвеждане.
Хегемоните не могат безкрайно да монетизират своите отношения.
Съюзниците ще се диверсифицират, за да се застраховат срещу несигурността. Те ще търсят алтернативи, ще увеличават опциите си, за да възстановят суверенитет – суверенитет, който някога беше основан на правила, но все повече ще се основава на способността да устояваш на натиск.
Тази зала знае: това е класическо управление на риска. Управлението на риска струва скъпо, но цената на стратегическата автономия и суверенитета може да бъде споделена.
Колективните инвестиции в устойчивост са по-евтини от това всеки да строи своя собствена крепост. Общите стандарти намаляват фрагментацията. Допълняемостта носи положителен резултат за всички.
Въпросът за средните сили като Канада не е дали да се адаптираме към новата реалност – ние трябва да го направим. Въпросът е дали ще се адаптираме, като просто изградим по-високи стени, или дали можем да направим нещо по-амбициозно.
Канада беше сред първите, които чуха тревожния сигнал, което ни накара фундаментално да променим стратегическата си позиция.
Канадците знаят, че старите ни удобни предположения – че географията и членството ни в съюзи автоматично ни носят просперитет и сигурност – вече не са валидни. Нашият нов подход се основава на това, което президентът на Финландия Александър Стуб нарече „реализъм, основан на ценности“.
Или казано по друг начин – ние се стремим да бъдем едновременно принципни и прагматични: принципни в ангажимента си към фундаментални ценности – суверенитет, териториална цялост, забрана за използване на сила, освен когато това е в съответствие с Устава на ООН, и уважение към човешките права; и прагматични, признавайки, че напредъкът често е постепенен, че интересите се разминават и че не всеки партньор ще споделя всички наши ценности.
Затова ние се ангажираме широко и стратегически, с отворени очи. Активно се изправяме пред света такъв, какъвто е, вместо да чакаме света, какъвто бихме искали да бъде.
Ние калибрираме отношенията си така, че тяхната дълбочина да отразява нашите ценности, и приоритизираме широкото ангажиране, за да максимизираме влиянието си, предвид флуидността на днешния свят, рисковете, които това носи, и залозите за бъдещето.
И вече не разчитаме само на силата на нашите ценности, а и на ценността на нашата сила.
Ние изграждаме тази сила у дома.
Откакто моето правителство встъпи в длъжност, ние намалихме данъците върху доходите, капиталовите печалби и бизнес инвестициите. Премахнахме всички федерални бариери пред междупровинциалната търговия. Ускоряваме инвестиции за един трилион долара в енергетика, изкуствен интелект, критични минерали, нови търговски коридори и други стратегически сектори. До края на това десетилетие удвояваме разходите за отбрана и го правим по начин, който изгражда нашите вътрешни индустрии.
И бързо се диверсифицираме в международен план. Договорихме всеобхватно стратегическо партньорство с Европейския съюз, включително присъединяване към SAFE – европейските механизми за обществени поръчки в отбраната. За шест месеца подписахме още 12 търговски и отбранителни споразумения на четири континента. През последните дни сключихме нови стратегически партньорства с Китай и Катар. Водим преговори за споразумения за свободна търговия с Индия, АСЕАН, Тайланд, Филипините и Меркосур.
Правим и още нещо. За да помагаме в решаването на глобални проблеми, прилагаме т.нар. „променлива геометрия“ – с други думи, различни коалиции за различни въпроси, основани на общи ценности и интереси. Така например, по отношение на Украйна, ние сме ключов член на „Коалицията на желаещите“ и сме сред най-големите дарители за нейната отбрана и сигурност на глава от населението.
По въпроса за суверенитета в Арктика ние стоим твърдо до Гренландия и Дания и напълно подкрепяме уникалното им право сами да определят бъдещето на Гренландия.
Ангажиментът ни към член 5 на НАТО е непоколебим. Затова работим с нашите съюзници от НАТО, включително в рамките на Северно-балтийския коридор, за допълнително укрепване на северния и западния фланг на Алианса – чрез безпрецедентни канадски инвестиции в радиолокационни системи с далечен обхват, подводници, авиация и военно присъствие на терен, включително в арктическите региони.
Канада твърдо се противопоставя на митата, свързани с Гренландия, и призовава за целенасочени преговори за постигане на нашите общи цели – сигурност и просперитет в Арктика.
В областта на плурилатералната търговия ние оглавяваме усилията за изграждане на мост между Транстихоокеанското партньорство и Европейския съюз, което би създало нов търговски блок от 1,5 милиарда души. По отношение на критичните минерали създаваме „клубове на купувачите“, основани на Г-7, за да може светът да се диверсифицира от концентрираните доставки. А в сферата на изкуствения интелект си сътрудничим със сродни демокрации, за да гарантираме, че в крайна сметка няма да бъдем принудени да избираме между хегемони и хиперскейлъри.
Това не е наивен мултилатерализъм и не е сляпо разчитане на съществуващите институции. Това е изграждане на коалиции, които работят – въпрос по въпрос, с партньори, които споделят достатъчно обща основа, за да действат заедно.
В някои случаи това ще бъде огромното мнозинство от държавите.
Това, което се създава, е гъста мрежа от връзки – в търговията, инвестициите и културата – на която можем да разчитаме при бъдещи предизвикателства и възможности.
Аргументът е ясен: средните сили трябва да действат заедно, защото ако не сме на масата, сме в менюто.
Но бих добавил и следното: великите сили засега могат да си позволят да действат сами. Те разполагат с пазарен мащаб, военен капацитет и лостове за влияние, за да диктуват условия. Средните сили не разполагат с това.
Когато обаче преговаряме само двустранно с хегемон, ние преговаряме от позиция на слабост. Приемаме това, което ни се предлага. Конкурираме се помежду си кой ще бъде по-отстъпчив.
Това не е суверенитет. Това е инсценировка на суверенитет, съчетана с приемане на подчинение. В свят на съперничество между великите сили държавите по средата имат избор: да се конкурират помежду си за благоволение или да се обединят и да създадат трети път с реално въздействие.
Не бива възходът на твърдата сила да ни заслепява за факта, че силата на легитимността, почтеността и правилата ще остане значима – ако изберем да я упражняваме заедно. И това ме връща към Хавел.
Какво означава за средните сили да живеят в истината?
Първо, означава да назовем реалността. Да спрем да призоваваме към „международния ред, основан на правила“, сякаш той все още функционира, както е рекламиран. Да го наречем такъв, какъвто е – система на засилващо се съперничество между великите сили, в която най-могъщите преследват интересите си, използвайки икономическата интеграция като средство за принуда.
Означава да действаме последователно и да прилагаме едни и същи стандарти към съюзници и съперници. Когато средните сили критикуват икономически натиск от една посока, но мълчат, когато той идва от друга, ние продължаваме да държим табелата на витрината.
Означава да изграждаме това, в което твърдим, че вярваме, вместо да чакаме старият ред да бъде възстановен. Означава да създаваме институции и споразумения, които реално функционират така, както са описани. И означава да намаляваме лостовете, които позволяват принуда – а това значи да изграждаме силна вътрешна икономика. Това трябва да бъде незабавен приоритет на всяко правителство.
Международната диверсификация не е просто икономическа предпазливост – тя е материалната основа на честната външна политика, защото държавите си извоюват правото на принципни позиции, когато намаляват уязвимостта си към ответни удари.
А сега – Канада.
Канада има това, което светът иска. Ние сме енергийна суперсила. Разполагаме с огромни запаси от критични минерали. Имаме най-образованото население в света. Нашите пенсионни фондове са сред най-големите и най-сложните инвеститори в света. С други думи – разполагаме с капитал и талант. Разполагаме и с правителство с огромен фискален капацитет за решителни действия. И имаме ценностите, към които мнозина се стремят.
Канада е плуралистично общество, което работи. Нашето публично пространство е шумно, разнообразно и свободно. Канадците остават ангажирани с устойчивото развитие. Ние сме стабилен и надежден партньор в свят, който е всичко друго, но не и стабилен – партньор, който изгражда и цени дългосрочните отношения.
И имаме още нещо – ясно осъзнаване на случващото се и решимост да действаме съобразно това. Разбираме, че този разлом изисква повече от адаптация. Той изисква честност за света такъв, какъвто е.
Ние махаме табелата от витрината. Знаем, че старият ред няма да се върне. Не бива да го оплакваме. Носталгията не е стратегия. Но вярваме, че от тази пукнатина можем да изградим нещо по-голямо, по-добро, по-силно и по-справедливо.
Това е задачата на средните сили – държавите, които имат най-много да загубят от свят на крепости и най-много да спечелят от истинско сътрудничество.
Могъщите имат своята мощ.
Но и ние имаме нещо – способността да спрем да се преструваме, да назовем реалността, да изградим силата си у дома и да действаме заедно.
Това е пътят на Канада. Ние го избираме открито и уверено. И това е път, отворен за всяка държава, готова да го извърви заедно с нас.
Благодаря ви много.
/Давос - София - Иван Върбанов, 21 януари/
.jpg)