От Иван Върбанов
София, 25 август
Тези дни пиша много за опера. Така че искам специално да отделя време, енергия и сърце, за да напиша този текст в памет на моята кума и преподавател – голямата българска оперна певица Христина Ангелакова.
В Софийската опера тя е постъпва през 1976 година след спечелването на Международния конкурс за млади оперни певци.
В целия си творчески път, можем да кажем, че Христина пееше все героични роли.
Сред тях голяма нейна мечта бе да направи „Орлеанската дева“ на Пьотр Илич Чайковски. По повод честването на първата жена професионален диригент в България – Радосвета Бояджиева, през 1999 година и по повод отбелязването на нейната 75-а годишнина, концертното изпълнение оживя на сцената на Софийската опера.
БНР притежава удивителни записи, сред които и изпълнението на Христина Ангелакова на арията на Йоанна (Жана д'Арк) от първо действие на операта. „Орлеанската дева“ е написана от руския композитор Пьотр Илич Чайковски през 1879 година по мотиви от пиесата на Фридрих Шилер. Партията на Йоанна е за мецосопран или драматичен сопран. Радиозаписи показват нейното майсторство и изявен глас (мецосопран) в тази трудна и драматична ария.
Проектът, който бе реализиран по времето, когато тя бе директор на първия ни оперен театър, бе продуциран от самата Христина Ангеласова – това бе една нова за нея творческа роля, с която също се справи с пълен успех.
Продуцентството остана нейно професионално предизвикателство като начин да реализира своите идеи, но и неща, които досега не бяха правени в България. Записа името си в историята на българския оперен театър и като първата жена директор на Софийската опера и балет (2001 – 2004 г.), а от 2012 г. бе и артистичен директор на Международния музикален фестивал „Моцартови празници“ в Правец. Реализира като мениджър и множество задгранични турнета на Софийската опера, сред които и това в Солотурн, Швейцария. Съгради много концерти, спектакли, проекти ..., които останаха във времето като еталон.
Винаги работеше с много инат, с хъс, воля, с размах и мащаб. И колкото и много, колкото и организирано да ѝ пречеха, особено в последните й години – каквото си наумеше, правеше го.
С блясък и пълен успех.
Беше подебител, докосната от Бог!
Като нейн студент, едно от нещата, които още в началото научих от нея бе упорството в работата. Сърце, воля, упоритост, много труд, свобода, артистизъм, виртуозност, перфекционизъм. Всичко това тя влагаше и в живота, и в работата си с нас, нейните студенти, но и на сцената, разбира се.
Разказваше ни много и ни предаваше наученото от нейните специализации в прочутата Римска академия „Санта Чечилия“ и в школата за усъвършенстване на млади певци към Миланската „Ла Скала“, където бе учила при известната Джина Чиня. За дисциплината, за старанието, за етиката и морала в професията на оперния певец, за вокалното майсторство, за техниката, за белкантото, за дишането, за интерпретацията.
Но най-важните уроци бе придобила от практиката си на големите сцени. Опитът е безценен учител – от Улрика в „Бал с маски“ на Джузепе Верди и Йокаста от „Едип цар“ на Игор Стравински, през едни от най-трудните мецосопранови оперни партии, та до кантатно-ораториалните и оперни творби от Вивалди, Перголези, Стравински, Прокофиев, Яначек, Бритън.
Никога не се държеше от висотата или дистанцията на примадона с нас, нейните студенти, въпреки че славата ѝ се носеше навсякъде и бе триумфирала във Флоренция, Палермо, Болоня, Венеция, в Болшой театър и оперните театри в Санкт Петербург, Рига, Талин, в Дойче опер.
Когато съм се усъмнявал в плътността на тембъра си или светлината на гласа, Христина все ми казваше: "Иване, гласът узрява с годините, но от един момент нататък певецът трябва да го поддържа ежедневно с упражнения, натоварване и много пеене. И да се стреми колкото може по-дълго да пази своето върхово ниво и форма. Не губи време, прави роли, пей!"
Независимо че певците са подвластни на биологическите закони на времето, творческата жажда на всеки един за изяви и нови върхове остава нестихваща.
Христина зная, че избра четири роли, които да представи в своя хабилитационен труд в Академията в София, въпреки че всички бяха в сърцето ѝ. „Саламбо“ от Веселин Стоянов е първата ѝ голяма роля на софийска сцена. И както сама казваше – тогава все още е била неопитна и недостатъчно зряла. Диригент тогава е Иван Маринов, а режисьор – Николай Николов. Безспорен успех във времето е превъплъщението ѝ в централната роля на Изабела в „Италианката в Алжир“. В спектакъла пее с Павел Герджиков, Асен Селимски, Минчо Попов, Бойко Цветанов, Калуди Калудов. Диригент е Мишо Ангелов, а режисьор – Вили Цанков. В репертоара си има и още едно върхово заглавие от Росини – „Пепеляшка“.
В топ 4 на най-важните й роли добавя Амнерис от „Аида“ на Джузепе Верди и Сантуца от „Селска чест“. Искаше да включи все пак и концертните изпълнения на „Федора“ и „Орлеанската дева“ в списъка с най-важните си завоевания.
Все пак Улрика я беляза и остана емблема за Христина Ангелакова. Пя я непрекъснато и навсякъде. Въпреки че ролята изисква контраалтов глас, с тази роля тя демонстрира умението си да борави с цветове, щрихове, акценти и градации, за да бъде изключително убедителна в този вокален персонаж. Бе въздействаща. С емисия на ггласа, актьорско присъствие, внушение, енергия, вокално изпълнение – това е и нейната първа роля, която тя пее в Ла Скала. Тогава замества Мерилин Хорн и Лейла Генчер.
Сред образите на фаталните жени, които граничат с фанатизма, в редицата от открояващи се постижения е Марфа от „Хованщина“ на Модест Мусоргски. До нея нарежда отново „Федора“. В Болоня, Парма, Модена и Мантува пее на руски под диригентството на Владимир Делман. Това е една от най-резултатните ѝ срещи с диригент. Признаваше, че ако диригентът и оркестърът успеят да дишат заедно с певеца в пълен синхрон, то това ражда върхове в изживяването.
„Не съм сбъркала в това, което си избрах. Независимо от всички трудности и мъчнотии, особено в края на пътя си.“ - споделяше с блясък в очите.
Христина много се шегуваше, забавляваше се, имаше страхотно и изтънчено чувство за хумор. И винаги нашите уроци бяха пълни с уникални и запомнящи се преживявания. Обичахме много да общуваме и в неформална среда, като споделяхме личните си вълнения по всякакви други теми извън пеенето с нашата обичана професорка. И тя винаги ни разбираше, винаги ни насочваше и съветваше, но никога не ни натрапваше мнението си по която и да е тема.
В последният курс от моето следване, с моята съпруга вече 28 години Меги решихме да се оженим. Бързахме, по разбираеми причини. Споделих й, а тя веднага реагира: "Иване, аз към кума и точка. Търси си кум!". Да, споделям го с огромно лично вълнение, топлина и усмивка. Такава бе тя - учител и от хората, които Бог ти дава на пътя, за да те бележат завинаги и да израстнеш заради тях.
Подготвяше ни не само за сцената, но и за хубавото, и за тежкото, което предстои на един оперен певец. И в живота! На първо място изискваше всеотдайност, работливост, постоянство. Знаеше, че всеки един от нас излиза на пазара на оперните артисти и трябва да бъде конкурентоспособен.
"В професията на оперния певец връзки и протекции няма" - обичаше да го казва - "Всеки се доказва на сцената. Или можеш - или не!". Въпреки това през годините, и особено след нейното оттегляне, всички нейни ученици усещахме от оперните директори полярно отношение: или тяхната силна симпатия и уважение, или обратното – затръшване на врати. Само защото бяхме учениците на Христина Ангелакова. А това бе привилегия, с която съм особено горд, защото бях нейн възпитаник от първия ѝ випуск и имах своето специално място.
Разбира се, заради такива затръшвания на врати във времето, аз предпочетох да оставя този път и поех по пътя на журналистиката. В един момент просто се уморих от борби, пречки и препятствия, каквито никога не бях срещал навън, когато преди това пеех в чужбина.
Важно е за един певец да получи шанс за изява, шанс да бъде чут, шанс да участва във важно прослушване. Но оттам нататък всичко е като в света на спорта – или можеш, или не. На сцената всичко се вижа и чува.
Никога няма да забравя първото идване в София на тогавашния артистичен директор на „Ковънт Гардън“ Хелга Шмидт през 1995 година. Тогава тя търсеше певци за Европейския оперен център в Манчестър за проекта „Тоска“. Опашки от студенти и завършили певци – всички искаха да влязат в залата, за да бъдат чути. Чаках, чаках – прослушването бе два дни. Но минаваха все „елитните“ студенти на „елитните“ преподаватели. Беше почти 17 часа и прослушването завършваше. Христина дойде в Академията и ме попита: „Какво стана, мина ли?“. И когато казах, че въпреки че съм в списъка, не са ме извикали вече втори ден, тя каза: „Изчакай. Сега ще видим какво става тук.“ Влетя в залата и след 5 минути излезе. Каза ми: „Изчакай. Ще те извикат и теб“.
Явих се, попаднах в селекцията. После заминах с мои колеги за Манчестър, пяхме с Филхармонията на Манчестър под палката на неземния Кент Нагано. А класът по пеене водеше Рената Ското, която все ме питаше: „Ама вие не може да сте учили в България, не пеете като българин. От тази за мен нямаше по-висока и ласкава оценка!".
Последваха покани и ангажименти към мен като певец в различни държави и сцени. Но си давам сметка, че за мен вратата се отвори след Манчестър ... Друг е въпросът колко време вървях по този път ...
Такава беше Христина – огън и плам. И колкото и прегради или препятствия да се появяваха по пътя ѝ или пред нейните студенти, тя ни учеше да се борим и ни показваше, че с твърдост и воля се преодолява всичко.
Научи ни да приемаме победите спокойно и да превъзмогваме несполуките с хумор, с усмивка, с насмешка дори. Проблеми и трудности имат всички – и в професионалния път, и в живота.
Но завинаги в съзнанието и в сърцето ми остана нейният голям урок – усърдие, постоянство, съхраняване на духа, работа, воля, устрем да се докажеш и да бъдеш пръв.
Никога не се предавай! И никога не губи вяра в себе си!
Културата и оперното изкуство трябва да бъдат национален приоритет и част от националната политика. В това вярваше и затова се бореше най-много - като директор и мениджър.
Където и да отидеше из театрите по света, тя винаги беше сред най-уважаваните български певци, които не слизаха от афишите на най-големите сцени.
Винаги ни казваше и ни завеща: трябва отново и отново неизменно да се доказваме, да се борим да искаме и да се стремим да бъдем най-добрите.
Тя е от поколението неповторими и неподражаеми творци – големите звездни солисти на първия ни оперен театър, и записа името си в златните страници на музикалната съкровищница на вокалното оперно изкуство.
Христина много се шегуваше, забавляваше се, имаше страхотно и изтънчено чувство за хумор. И винаги нашите уроци бяха пълни с уникални и запомнящи се преживявания. Обичахме много да общуваме и в неформална среда, като споделяхме личните си вълнения по всякакви други теми извън пеенето с нашата обичана професорка. И тя винаги ни разбираше, винаги ни насочваше и съветваше, но никога не ни натрапваше мнението си по която и да е тема.
В последният курс от моето следване, с моята съпруга вече 28 години Меги решихме да се оженим. Бързахме, по разбираеми причини. Споделих й, а тя веднага реагира: "Иване, аз към кума и точка. Търси си кум!". Да, споделям го с огромно лично вълнение, топлина и усмивка. Такава бе тя - учител и от хората, които Бог ти дава на пътя, за да те бележат завинаги и да израстнеш заради тях.
Подготвяше ни не само за сцената, но и за хубавото, и за тежкото, което предстои на един оперен певец. И в живота! На първо място изискваше всеотдайност, работливост, постоянство. Знаеше, че всеки един от нас излиза на пазара на оперните артисти и трябва да бъде конкурентоспособен.
"В професията на оперния певец връзки и протекции няма" - обичаше да го казва - "Всеки се доказва на сцената. Или можеш - или не!". Въпреки това през годините, и особено след нейното оттегляне, всички нейни ученици усещахме от оперните директори полярно отношение: или тяхната силна симпатия и уважение, или обратното – затръшване на врати. Само защото бяхме учениците на Христина Ангелакова. А това бе привилегия, с която съм особено горд, защото бях нейн възпитаник от първия ѝ випуск и имах своето специално място.
Разбира се, заради такива затръшвания на врати във времето, аз предпочетох да оставя този път и поех по пътя на журналистиката. В един момент просто се уморих от борби, пречки и препятствия, каквито никога не бях срещал навън, когато преди това пеех в чужбина.
Важно е за един певец да получи шанс за изява, шанс да бъде чут, шанс да участва във важно прослушване. Но оттам нататък всичко е като в света на спорта – или можеш, или не. На сцената всичко се вижа и чува.
Никога няма да забравя първото идване в София на тогавашния артистичен директор на „Ковънт Гардън“ Хелга Шмидт през 1995 година. Тогава тя търсеше певци за Европейския оперен център в Манчестър за проекта „Тоска“. Опашки от студенти и завършили певци – всички искаха да влязат в залата, за да бъдат чути. Чаках, чаках – прослушването бе два дни. Но минаваха все „елитните“ студенти на „елитните“ преподаватели. Беше почти 17 часа и прослушването завършваше. Христина дойде в Академията и ме попита: „Какво стана, мина ли?“. И когато казах, че въпреки че съм в списъка, не са ме извикали вече втори ден, тя каза: „Изчакай. Сега ще видим какво става тук.“ Влетя в залата и след 5 минути излезе. Каза ми: „Изчакай. Ще те извикат и теб“.
Явих се, попаднах в селекцията. После заминах с мои колеги за Манчестър, пяхме с Филхармонията на Манчестър под палката на неземния Кент Нагано. А класът по пеене водеше Рената Ското, която все ме питаше: „Ама вие не може да сте учили в България, не пеете като българин. От тази за мен нямаше по-висока и ласкава оценка!".
Последваха покани и ангажименти към мен като певец в различни държави и сцени. Но си давам сметка, че за мен вратата се отвори след Манчестър ... Друг е въпросът колко време вървях по този път ...
Такава беше Христина – огън и плам. И колкото и прегради или препятствия да се появяваха по пътя ѝ или пред нейните студенти, тя ни учеше да се борим и ни показваше, че с твърдост и воля се преодолява всичко.
Научи ни да приемаме победите спокойно и да превъзмогваме несполуките с хумор, с усмивка, с насмешка дори. Проблеми и трудности имат всички – и в професионалния път, и в живота.
Но завинаги в съзнанието и в сърцето ми остана нейният голям урок – усърдие, постоянство, съхраняване на духа, работа, воля, устрем да се докажеш и да бъдеш пръв.
Никога не се предавай! И никога не губи вяра в себе си!
Културата и оперното изкуство трябва да бъдат национален приоритет и част от националната политика. В това вярваше и затова се бореше най-много - като директор и мениджър.
Където и да отидеше из театрите по света, тя винаги беше сред най-уважаваните български певци, които не слизаха от афишите на най-големите сцени.
Винаги ни казваше и ни завеща: трябва отново и отново неизменно да се доказваме, да се борим да искаме и да се стремим да бъдем най-добрите.
Тя е от поколението неповторими и неподражаеми творци – големите звездни солисти на първия ни оперен театър, и записа името си в златните страници на музикалната съкровищница на вокалното оперно изкуство.
Виждах, че най-щастлива се чувстваше, когато сядаше в салона или залата, където пее неин ученик, за да се слее с притихналата публика. И да се наслаждава в дълбочина и със силна емоция, която се изписваше на лицето и очите ѝ, или да се ядоса за миг на някаква доловена грешка. Винаги съпреживяваше всеки наш успех или неудача спонтанно и силно.
Живееше с нас и чрез нас, нейните ученици, и следваше мисията си - да готви максимално добре следващото поколение, което да поемет щафетата. Във всеки един успя да посее и да вгради част от своята душа, от своето сърце, от своето можене и от голямата си любов към оперното изкуство. И успя да ни научи на нещо много важно - винаги да бъдем добри хора - и това да е на първо място!
Христина, ще те помним винаги.
Носим те в сърцата си.
Благодарим за всичко, което ни даде и на което ни научи!
/Иван Върбанов, оперен певец и журналист/