Иван Върбанов, жруналист: ЗА МУЗИКАЛНАТА КРИТИКА, ЗА ГОЛЕМИТЕ АВТОРИТЕТИ И ЗА ДОНКИХОТОВСКАТА БИТКА НА ИДЕАЛИСТИТЕ

Преди ден - два се чух по телефона с обичаната и уважавана от мен проф. Боянка Арнаудова. Музиколог, музикален критик и педагог. Поводът: нейно много интересно интервю за Радио КласикА във връзка с приключил проект, в рамките на който проф. Арнаудова е била ментор на студенти и музиканти с фокус - музикална критика.

Та това ме провокира да се замисля за ролята на музикалния критик днес, за потенциала на тази професия днес, за изборите, за ветрилото от космополитни качества, които се изисква да притежава музикалния критик, за силния характер и устойчивост и за всички "плюсове" и "минуси" на тази професия.

Практикуването на музикална критика в нашето съвремие е изключително трудно, мисля си. И поради изобилието на вкусовете. И поради кризата в традиционните медии. Сега сякаш фигурата на традиционния музикален критик, който преди действаше като „филтър“ и авторитет за качество, като че е почти напълно изместена от директната връзка между артиста и публиката, онлайн средата, дигитализацията, социалните мрежи.

Преди време критиците откриваха и легитимираха новата музика. В модерните ни времена артистите достигат до феновете си директно през платформите. Традиционните рецензии отстъпват на ПР- рекламните статии и информациите под индиго, които се копи - пействат. За да се пълнят залите и да се продават билетите вече ръководствата на музикално - сценичните институти прибягват единствено до това: публикации кое къде ще се състои, кой ще участва, на коя дата. И след това: колко бравурно, невъобразимо, неповторимо и сияйно е пял(а) или свирил(а) звездата, дивата, легендарната, неповторимата, световноизвестната/световноизвестният ... Всичко е на ишлеме, под индиго, с еднакъв почерк, силно рекламно. "Залата се е взривила от аплодисменти, те са били нестихващи, успехът е бил колосален, залата е била на крака ..." - тук само минутите са различни.

Ако не беше комично, щеше да е тъжно - както е.

На първо място - традиционните медии и културни списания масово се закриват или свиват разходите си. Редакциите рядко могат да си позволят щатен музикален критик, който да получава достойно заплащане за задълбочен анализ. А кой би плащал за музикална критика, за ориентир кой какво е постигнал, и накъде още трябва да работи? Кому е нужно това днес - във времето, когато само са важни продажбите на билетите и броя на публиката в залите, за да се източват субсидиите.

Другият път е много по-лесен и рентабилен за медиите. Онлайн медиите зависят от трафика. Сензационните заглавия, клюките около личния живот на артистите и бързите скандали носят повече кликове от дълга рецензия за концерт или представление.

Въпросът днес е как да се случи публикуването на критика и къде? Трябва да е независим издател. Който да не се влияе от рекламодатели и договори за медийно обслужване. Защото, как ще пишеш критика в онлайн медия, ако тя има рекламен договор с опера или филхармония, а трябва да напишеш за несполуките. Веднага, уверявам Ви, главният редактор ще скочи и ще свали такъв материал или ще го редактира, за да е позитивен и възхваляващ. Нали хората си плащат ...

Другият алтернативен път е създаването на независими медийни платформи. Аз например правя точно това. Менажирам и поддържам моите независими медийни издания - PRESS BG NEWS AGENCY, The News BG Reporter, Репортерски БГ Хроники. Без реклами, без приходи, без поръчки, без господари. Но нека кажем, че след публикувани критични оценки, и то не само музикални, вратите за журналиста се затварят веднага. И то не само една врата. Активират се верига от пречки или спънки пред автора по много направления. Не че това ме плаши, даже обратното. За да си обективен, трябва независимост. Но тогава си изправен пред алтернативата да си изкарваш прехраната с нещо друго, което да ти даде свободата да практикуваш свободна журналистика, без да се съобразяваш и да слугуваш никому.

Вариант е също така човек да си има частен бизнес и паралелно с това да практикува професионално писане. Много е трудно. Хората са зли, отмъстителни, до амбициозност да сринат някого, ако ги е портретирал публично в реални мерки. Трябва и характер да си журналист и критик.

Преди имаше признати авторитети: проф. Боянка Арнаудова, проф. Розалия Бикс, проф. Юлиан Вучков, проф. Розмари Стателова ... Всички трепереха при появата им в залата, а на другия ден тичаха, за да си купят вестника и да видят какво са написали. Това или щеше да ги срине, или да им отвори вратите за нови успехи. Отрицателната рецензия във вестника беше присъда. Артистът страдаше тихо или се опитваше да стане по-добър, защото авторитетът на печатното слово беше институция. В 26-ата година на новия век всичко е разрушено и по съвсем друг начин.

Преди, на написаното във вестника, нямаше как да сложиш 20 хейтърски коментара и да разбиеш автора. А днес, човек като напише "А", скачат армии от всякакви измислени герои/тролове/задруги/групи, за да плюят, маскарят и хулят и така читателя губи ориентира си: кой прав- кой крив - къде е Истината? Когато под един професионален и аргументиран текст се излеят 20 или 50 организирани хейтърски коментара от анонимни профили, масовият читател се обърква. Той вече не оценява качеството на критиката, а брои „лайковете“ и агресията в дискусията. Засегнатото его не ражда творческа амбиция, а агресия. Корпоративният ПР отвръща на удара чрез спиране на акредитации, отказ за интервюта и затваряне на врати. Затова се изисква железен характер.

Критиката днес не е просто естетически анализ, тя е пионерска битка. Но и в наши дни има авторитети. Защото Истината е една. И гласовете, които я показват и казват - да, те са търсени, уважавани, респектиращи. Независимо дали открито или не. Сигурен съм в това. Излиза, че, в днешната реалност, финансовата зависимост е най-големият цензор. Моделът, при който медиите се издържат от спонсорства на културни институции, на практика убива честната оценка.

Проф. Боянка Арнаудова е сред последните истински колоси на българската музикална критика и текстовете ѝ за оперно изкуство са еталон за дълбочина. Ще може ли младото поколение да излъчи достойни последователи. Аз съм скептик.

Преди време младите критици израстваха в редакциите под крилото на авторитети като нея. Институциите (списания, вестници), които осигуряваха тази среда за чиракуване и предаване на занаята, вече не съществуват в този си вид. Музикалната критика изисква години слушане, четене на партитури, познаване на десетки интерпретации и история на компилацията.

Младото поколение днес е възпитано в култура на бързия успех и моменталната реакция в социалните мрежи, което е обратното на академичното търпение на старата школа, към която принадлежи проф. Арнаудова. Истината е болезнена, нека я кажем на глас: за да бъдеш критик на свободна практика в България днес означава да работиш нещо друго, за да се издържаш, а критиката да остане неплатено хоби.

Днешните млади артисти и критици живеят в силно свързан дигитален свят. Те се боят от конфликти. Да напишеш тежка, обективна и негативна рецензия за свой колега или за институция означава автоматично да бъдеш изключен от общността, да си навлечеш гняв в мрежите и да затвориш врати пред бъдещи проекти.

Ерата на големите критически школи в България приключи.

Единственият шанс за появата на „наследници“ е по изключение – единични фигури и независими издания, които имат друг източник на доходи, силен характер и вътрешна потребност от Истината. Те няма да са продукт на системата, а ще са бунтари срещу нея.

Музикално-сценичните жанрове (опера, балет, оперета, мюзикъл) са огромно изпитание за критика. Тук не оценяваш просто аудио запис. Оценяваш комплексен организъм: вокална техника, оркестрово водене, режисьорска концепция, сценография и актьорска игра. За да напишеш рецензия за оперна премиера „аргументирано и с тежест“, трябва да си енциклопедист.

Защото не може да пише по интуиция или просто „по усещане“. Трябват текстовете да са подплатени с желязна теоретична аргументация. Когато посочиш несполука в режисурата или грешка в интерпретацията на партитурата, то трябва да я докажеш чрез историята на музиката и законите на театъра. Срещу такъв текст никой директор не може да каже просто: „Този не ме харесва“.

За да те уважават на основата на онова, което пише, се изисква интелектуално достойнство. Да изградиш обективна картина, да портретираш сцената в нейните „реални мерки“, без да използваш обидни квалификации, но и без да спестяваш провалите. Езикът да е богат, аналитичен и авторитетен. Когато критиката е поднесена с такова културно ниво, тя тежи като закон.

Мисля си, че днешните оперни и филхармонични директори изобщо не си дават сметка какво губят, когато затварят вратите си за подобна обективна критика. Защото като че ли за тях спокойствието в ПР пространството е по-важно от художественото качество. А това е крачка към опиянението и липсата на основа, ориентир и вярно отражение на всичко стойностно около нас, което се случва, но и за провалите и неудачите, които публиката е видяла с мълчание.

Музикалните хроники днес са необходими. Защото са летопис на значимите събития в музикалния и културния живот на страната. Но, оценени правдиво, обективно, аргументирано и точно. Без сериозна критика едно културно събитие изчезва в секундата, в която завесата падне. Хвалебственият ПР съобщава само, че събитието се е случило.

Единствено професионалната рецензия го документира в реалния му контекст за поколенията напред. Тя казва каква е била реалната художествена стойност на епохата.

В морето от дигитален шум и агресивна реклама интелигентният зрител има нужда от навигатор. Изкуството не може да се развива в инкубатор от фалшиви комплименти. Без честно огледало артистите и режисьорите губят критерий, самозабравят се и затъват в провинциална посредственост. Обективната критика е единственият интелектуален коректив.

Кому е нужна музикалната критика? И кой да плаща за нея?

В наши дни истинската музикална критика се е превърнала в донкихотовска битка. Тя се издържа не защото е икономически печеливша, а защото все още има единици идеалисти с характер, които отказват да позволят на посредствеността да спечели битката за културната ни памет.