ИВАН ВЪРБАНОВ
Чета от няколко дни във вестници и сайтове, че се повдига темата за това как живее 84-годишната Валя Балканска с присъдената ѝ държавна пенсия преди години. Текстът на медийното съдържание е едно и също, не се учудвам вече на нищо – нали на мода е „копи-пейст“ журналистиката.
Но да се върна на темата.
През 2011 г. държавата отпусна на Валя Балканска държавна пенсия за особени заслуги в размер на 700 лева (около 340-360 евро). И да, темата за обидно ниското заплащане и пенсии на българските творци от ранга на Валя, чийто глас прославя България по света (като песента „Излел е Дельо хайдутин“ на борда на „Вояджер“), трябва да предизвиква силни обществени реакции – мисля си .
(За по-младите да напомня: песента е направена в края на 60-те години на ХХ век от американския изследовател на българския фолклор Мартин Кьонинг и е издадена на плоча в САЩ . Няколко години по-късно екземпляр от плочата попада сред закупените за прослушване записи при подготовката на Златната плоча − послание от Земята, което да полети извън пределите на Слънчевата система на борда на два идентични космически летателни апарата от програмата „Вояджър“ на НАСА.)
Какво излиза ли? Валя Балканска лети в безкрайния Космос на борда на „Вояджер“ и представя човечеството и България пред извънземни цивилизации, а тук, на Земята, държавата ни я оценява на 350 евро...
Балканска – един от нашите златни гласове, национално богатство, символ на българската култура, не заслужава ли спокойни и достойни старини? А не присъдена символична месечна сума и символично уважение.
И нека сега, днес, веднага да ѝ кажем, докато е жива и здрава: Поклон пред теб, Валя! Благодарим за всичко, което с твоето творчество и глас си направила за България и българската култура!
Мисля си – пенсия от 360 евро за певицата, която разплаква милиони по света и прослави България в Космоса? Това не е ли абсолютен институционален позор. Докато държавни чиновници и политици получават огромни заплати и бонуси, истинските пазители на българския дух и култура са оставени да преживяват с подаяния .
Срам за държавата, която не умее да цени и възнагради легендите си!
Този казус е ярък пример за отношението към имената-икони на българската култура и към Културата у нас.
Фактът, че за „особени заслуги“ към нацията се присъжда такава сума показва дълбок системен проблем. Валя Балканска е символ на България, а символите трябва да се пазят с дела, не само с празни думи по празници.
Време е за реална промяна в законите за подпомагане на творците ни, към осъвременяването им и към преосмисляне на всичко – дори това кой, как и защо получава от държавата пожизнена пенсия за особени заслуги.
Да, по реда на Закона за награждаване на лица за особени заслуги към българската държава и нацията.
В България формула за заслуги няма. Има формула за „наши хора“. Как иначе да си обясним факта, че през годините (казвам го от личен опит и наблюдение от първа ръка) колеги в активна възраст, действащи, добре платени наши творци се уредиха с пожизнени държавни пенсии? И продължават да си работят, да свирят и пеят, да играят, да снимат... Разбира се, всичко си е законно, по реда и буквата на горецитирания закон.
Но докога парите за култура няма да отиват при титаните, при иконите на българската култура, при ветераните, а при удобните и близките на този или онзи властимащ и влиятелен политик, министър и т.н.?
Истинските стълбове – емблеми на българската култура, не бива да бъдат унижавани и подминавани. Защото ТЕ, истинските, не са кресливи, не звънят по телефони, не плачат, не висят в министерствата, не ходят на „спявки“ с депутати, не ходят по партийни централи. Приемат онова, което държавата и хората им засвидетелстват – с чест, достойнство и изправен гръб.
Но когато през десетилетията те са давали на страната ни, сега тя, България, обществото ни, не е ли редно да им подаде ръка. Защото не е ли това духът на закона, по който се присъждат тези пожизнени пенсии на заслужилите творци към страната ни?
Знам, че има десетки още като Валя. Но знам, че при липса на обективен железен критерий, а не по „втория начин“, държавата превръща и тази тема в шуробаджанащина.
(Последните ми месеци като главен експерт в Министерство на културата, в края на месец май 2025 година, бяха белязани от подобен пример. Дъщерята на една от звездите на музикално-сценичното изкуство у нас, моя колежка журналистка, звънеше почти всяка седмица, за да запита какво се случва с предложението за удостояване на майка ѝ с пожизнена пенсия. Нямаше как да проумее и разбере отговора ми тогава, че комисия не се е събирала, особено във времето на бързи смени на министри, кабинети, правителства, Парламент. А и нямаше изглед скоро да се събере. След няколко месеца вече всичко това нямаше смисъл – жената си бе отишла. Но тази тема остана в съзнанието и душата ми като пример за административно бездействие и институционален грях. На институцията, не мой.)
Не бива държавата ни, управляващите днес, да оставят колоси от златната ни музикална културна съкровищница, каквато е Валя, да живеят старините си в състояние на справяне с живота, близко до онова, което в медицината наричат „будна кома“.
Не бива! Ще бъде непростимо!
/Иван Върбанов/