Михаил Плетньов и Михаил Шехтман изправиха на крака публиката на Европейския музикален фестивал

София, 26 март. Насочих се към зала „България“, за да присъствам с огромно настроение и любопитство на концерта на световната звезда – пианиста Михаил Плетньов. Към залата прииждаха хора от всички посоки, но впечатление правеше присъствието на полицейска кола. По-късно стана ясно, че са дошли и екипи на НСО, тъй като придружаваха министър-председателя. „Хм“ – мислех си – „отдавна не бях виждал политик на концерт“. Изключвам, разбира се, демонстративните пози „чат-пат“ на някои пишман политици, които обезателно на другия ден се появяват в повечето вестници и обслужващите ги сайтове срещу подобаваща сума.

Изведнъж, докато чаках приятелите, с които възнамерявахме да слушаме концерта, покрай мен с големи крачки притича сравнително млад мъж. Беше разрошен, носеше в едната си ръка връзка на ластик, а в другата – някакви листове. Силуетът му ми заприлича на Паганини – излъчваше едновременно разсеяност, припряност и приповдигнатост. Беше облечен в тъмносин костюм и бързаше нанякъде, правейки огромни крачки. После зави към служебния вход на Филхармонията.

Пристъпихме прага на зала „България“. Персоналът ни посрещна учтиво, а гардеробиерите взеха палтата и чантите ни. Направи ми приятно впечатление, че това бяха все млади хора – възпитани и внимателни, отстояващи реда и дисциплината.

Влязохме в залата. Беше препълнена. Но вътре не успявах да зърна толкова млади лица, колкото ми се искаше. Преобладаваше зрялата генерация – онази, която има въпиеща нужда и зависимост от класическата музика; която иска да се наслаждава отново и отново на музиката, и да бъде въодушевена от брилянтите на световната музикална съкровищница. Хората коментираха с нетърпение коя част от произведенията очакват най-много: дали заради красотата ѝ, или заради нейната експресивност. В разговорите им личеше чистата радост, че присъстват именно на тази музикална вечер.

А тя имаше своя запазен знак, защото бе откриващата вечер на Европейския музикален фестивал 2026. И както подобава – сцената бе украсена с цветя, в дъното имаше рекламни пана, бе топло и уютно. Всичко бе някак бляскаво и заредено от енергията и радостното очакване на публиката.

На сцената се появи Васил Димитров – изпълнителен директор и основател на музикална агенция „Кантус Фирмус“. Той направи встъпително обръщение с благодарност и ретроспекция на фестивалната програма. После даде думата на Найден Тодоров – министър на културата. Маестрото открои значението на 26-те издания на Европейския музикален фестивал като устойчиво събитие, представило както изгряващи дарования, така и утвърдени световни имена.

Министър Тодоров направи изключително хуманистичен акцент и отправи затрогващо послание, което бих искал да цитирам:

„Живеем във време на кризи навсякъде около нас. Конфликти, омраза. Как можем да се преборим с всичко това? Сякаш последното убежище за диалог остана културата. Именно поради тази причина днес културата и изкуството не трябва да бъдат възприемани като украшение на обществото, а като негова фундаментална ценност. Защото, когато всички други мостове са изгорени, тогава културата и изкуството остават последният път да намерим себе си, да намерим път един към друг.“

След тази официална част залата посрещна главните „виновници“ – феноменалния Михаил Плетньов. А заедно с него на сцената излезе човекът, когото бях видял да тича към залата преди минути – оказа се, че това е диригентът на концерта. Погледнах в програмата и разбрах: о, да, това е маестрото на вечерта – Михаил Шехтман. Публиката аплодираше топло Плетньов, а Шехтман стоеше зад него приветливо и с огромен респект към солиста.

Залата затаи дъх при първите акорди на Концерт за пиано и оркестър №1 в до мажор, оп. 15 от Лудвиг ван Бетовен. Не бях виждал и чувал толкова дозирано и балансирано клавирно музициране. Силно присъствие, но без да е натрапчиво или доминиращо. Виртуозност без претенцията „Аз водя!“. Интерпретация в пълен баланс между сърцето и ума, в удивителна симбиоза и звукова монолитна сплав с Националния ни оркестър.

До мажорната тоналност носи хармония и енергийно въздигане. Първата част е изключително трудна технически заради гамовидните пасажи, през които Плетньов прелетя чисто и блестящо, с полирана изящност. Арпежите и орнаментиката в пианото кореспондираха с кларинетите, за да изведат мелодичната кода. Публиката се въодушеви при жизнерадостното рондо, наслаждавайки се на клавирните пируети и триумфалния финал.

Симфониците ни бяха не просто акомпанятори, а равностоен, класен партньор на Плетньов. Оркестрацията тук е плътна – с кларинети, тромпети и тимпани. Хармоничните модулации разчупват очакванията и преливат в голям мащаб и блясък.

В рондото имаше много ритмични изненади и сложни каденци, изискващи огромна виртуозност. Наситеността с октавни глисанди и бързи пасажи поставя и изскването звукът на пианото да „пробие“ оркестровата завеса. Плетньов показа всичко това, като свиреше без никакво физическо усилие – ясно и без излишна употреба на педала. Изключителност!

Тъй като Михаил Плетньов е и диригент, той усещаше единството между пианото и оркестъра до такава степен, че сякаш модерираше и невидимо оркестъра през музицирането си, и същевременно вграждайки се умело в общата звукова картина. Той е аналитичен, дълбок музикант с върховен контрол над динамиката. Блестящ интерпретатор, който налага своя уникален пианистичен код. Михаил Плетньов е истинска ренесансова фигура – пианист, диригент, композитор и автор на гениални транскрипции.

Втората творба в програмата – Симфония № 2 в си-бемол мажор на Франц Шуберт, е едно от най-слънчевите произведения на композитора. Allegro vivace започна тържествено, последвано от завихрящи се пасажи в щрайха. Динамичният, галопиращ финал на четвъртата част (Presto vivace) демонстрира високата класа на Софийската филхармония. За оркестъра това бе изпитание – трябваше да звучи хем леко, по моцартовски, хем с бетовенова енергия.

Изпълнението изискваше екстремна прецизност от струнните, чиито каскади от ноти трябваше да бъдат в пълен синхрон, за да остане музикалната картина ясна. Тембърът бе светъл, без излишна тежест. Филхармониците ни се справиха блестящо и бравурно с поддържането на интензитета до самия финал.

Диригентът Михаил Шехтман поддържаше пулса на творбата непоклатимо, без претрупване или нервност, дори при шеметната скорост. Ясната артикулация струеше от Маестрото, който с всеки жест рисуваше фразите, а на места водеше звука с цялото си тяло.

Нека най-консервативните читатели ме извинят, но считам, че Михаил Шехтман принадлежи към онази нова генерация диригенти, при които тялото и жестът са в пълна симбиоза с музиката. Неговият „танцувален“, почти пантомимичен и пластичен стил не е самоцел, а мощен инструмент за управление. Шехтман рисуваше с остри, волеви и точни движения. Той завихряше енергията си и я предаваше на музикантите – смаляваше се пред оркестъра при pianissimo и разгръщаше цялата си осанка при fortissimo, без обаче да бъде диригент-диктатор.

Шехтман има способността да изобразява физически музикалната форма, което прави изявите му изключително въздействащи. Независимо дали е натюрел или търсен ефект, публиката не само чува, но и вижда емоцията.

Със сигурност можем да кажем, че Михаил Шехтман е един от най-вълнуващите млади диригенти, умеещи да превърнат строгата класическа форма в живо, дишащо изкуство. И със сигурност това е мост за комуникация с младите хора, които толкова много ми липсваха в зала „България“ тази вечер.

Благодарен съм за светлината и радостта, с които ни озариха музикантите в тази запомняща се вечер.

Аплодисменти! И респект!