СРЕЩА СЪС ЗЛАТНА КОСТОВА ПО ПОВОД ПРЕМИЕРАТА НА "НЕЩО СЕ ОБЪРКА" В САТИРАТА

 

-  Знаете ли колко интересно се получи?! Едновременно стана! Аз от две-три години съм влюбена в трупата на Mischief Theatre в Лондон, чиито три "главни действащи лица" са именно авторите на тази пиеса. През последните три години гледах четири техни  (хитови) пиеси в Лондон и направо се главозамаях от тяхната артистичност, находчивост, изобретателност и професионализъм. И когато аз се влюбя в някой автор (а тези са цели трима!) "става страшно"! Купувам си пиесите им, гледам ги на място, после започвам да ги превеждам и т.н. до премиера :) Та въпросната пиеса съм я гледала три пъти в Лондон, всеки път излизах от театъра разплакана от смях. Надявам се така да излиза публиката и след нашето представление. 

Та, да се върна малко назад: прибрах се от Лондон, започнах наляво и надясно да разказвам за пиесите на тези трима младежи - Хенри Луис, Джонатан Сейър и Хенри Шийлдс - и се оказа, че тази точно пиеса била поставена в Сатирата! Не знам как съм я пропуснала, нито кой е направил превода ѝ, но така или иначе вече не се играеше. Към тогавашна дата (преди две години) превеждах нещо друго за Сатирата и един ден, когато имахме среща с директора Калин Сърменов, и двамата в един глас заговорихме за тази пиеса. И той ми я поръча да я преведа, защото имаше намерение отново да я сложи в афиша на театъра. Доста знаци около тази пиеса виждам аз: запознах се с авторите (макар и не лице в лице), писахме си чудесни писма,  а днес получих едно съобщение от тях, че пиесата става на 7 години!!! Какъв по-добър подарък за рождения ѝ ден от нашата премиера на същата дата!!!

- Ами всичко се обърква, всичко! Обратите са неочаквани, каквито трябва да бъдат, за да ти спре дъхът за секунди и после да избухнеш в смях. Пиесите на тези момчета са "рецепти": трябва да се изпълняват точно както са ги написали и замислили и тогава резултатът е неизменно смях до припадане. В тази пиеса на никого не е позволена импровизация, а като я гледаш, си мислиш, че всичко се измисля, решава и отиграва на мига. Но всички знаем, че това, което изглежда най-лежерно и просто, е най-дълго и най-усилено подготвяно. 

В Лондон има три състава: първият, с авторите, които се появяват и като актьори (те изиграват няколко премиерни представления, може би един сезон, после тръгват на няколкомесечни турнета - в Щатите, Австралия и т.н), втори състав, който репетира вероятно успоредно с първия, защото в момента, в който първият състав тръгне на световно турне, вторият веднага тръгва на турне из Великобритания, а третият остава да играе на лондонска сцена. И можете да си представите как буквално са "дресирани" тези актьори, защото няма никаква разлика (дори физическа) когато гледаш пиесата с различни състави. Пиесите на Луис, Сейър и Шийлдс са страхотно изпитание за актьорите, огромно предизвикателство. 

- Неочакваните обрати ме хванаха като риба на кукичка! И докато гледах пиесата в Лондон, и докато я превеждах, все си бях "закачена" - няма откачане от тази кукичка, толкова е смайващо. Гледах клипове, в които е снимана публиката - хората пищят, хапят устни, снишават се (да не ги удари нещо, което лети по сцената), плачат от смях, присвиват се, съчувствайки и съпреживявайки удари, падания, срутвания, счупвания и какво ли не!  Страшно се надявам нашата публика също така да реагира, така да си отпусне душата, така да изпита чиста радост!

- За пръв път ми се случва да не присъствам на репетиции, което е и хубаво, и лошо: лошо е, защото обичам да седя сред актьорите като ученичка и да слушам как режисьорът им разчита текста, т.е. не обичам да пропускам този момент; а е хубаво, защото може би ще има още по-възбуждащо очакване когато гледам пиесата, без нищо да знам за репетиционния процес.

До вчера не бях видяла дори кои актьори участват в нашето представление, върнах се от командировка и драматуржката на Сатирата, Богдана Костуркова, ми звънна да ме покани на премиера! Направо щях да падна!  Не знаех, че са започнали репетиции, не знаех какво е разпределението, не бях виждала актьорите...  Обаче на снимките изглеждат точно като английските и аз вече нямам никакво търпение да гледам "нашето представление"!!!

- Мисля, че за всяко нещо талантът е от първостепенно значение. Важна е обаче и практиката. Както се казва на английски: "Practice makes perfect", т.е. работиш, докато постигнеш перфектност, докато ти самият си доволен от направеното. Важно е и чувството ти към текста, оценката ти за него, харесва ли ти, не ти ли харесва ... трябва да си влюбен в нещото, което правиш - то може да е всичко - да готвиш, да свириш, да пееш, да пишеш, да преподаваш, да водиш предаване, да правиш филм ... всичко трябва да се прави с любов, да тръгваш към него от състояние на влюбеност. Само тогава "твоето нещо" е обречено на успех.

- До скоро бях ангажирана заедно със сина ми (Матей Тодоров, също преводач) в много скъп за семейството ни проект: преведохме сборник с разкази на съпруга ми, Людмил Тодоров, и тези разкази бяха издадени в САЩ. Сега превеждам една чудесна пиеса за Театър 199 (малко изоставам, но се надявам скоро да приключа) и след това вече ще помисля за нова стихосбирка. Въртят ми се вече в главата образи, истории, заглавия, на мен самата ми е интересно. Но ще видим кога ще стане. Имам една чудесна покана от Вики Алмазиду да напиша текстове към филмовата музика на Милчо Левиев (Царство му небесно!). Това също ми се вижда едно голямо и скъпо предизвикателство. Да е живот и здраве, толкова хубави неща има за правене!

- Досега съм участвала с проза в различни сборници, но на едно бургаско издателство - "Знаци" - и издателката и журналистката Румяна Емануилиду съм обещала цяла книга с "Истории за доброто". Тези истории тръгнаха от Радио София - бях поканена през  2015 г. да водя рубрика "Кратки истории за доброто" в предаването на Анелия Торошанова "Очите на четвъртата власт". Малко след като тръгна това предаване, бях диагностицирана с онкологично заболяване. Минах цялата тъжна пътека на терапията, без да оставя нито една събота без история за доброто. Тези истории имат особено значение за мен и за хората, които бяха около мен. Може би ще бъдат добро четиво и за съвсем непознати хора, защото е чудесно да търсиш, да откриваш, да забелязваш доброто и да му се радваш, да му се оставяш да те изпълва и зарежда, да му се възхищаваш.

- И в журналистиката, както и във всяка друга област, има хора за възхищение - професионалистите -  и хора, които просто не стават за тази работа. Ако човек е професионалист и си върши работата със сърце, няма как да не го оцениш, да не го харесаш, да не му се възхитиш.  Професионализмът за мен винаги е стоял много високо. Когато бях в "Свободна Европа" преди години и щях да започвам второто си авторско предаване, мислех да го нарека "Професионалистите". И тогава директорът ми каза: "Как "Професионалистите", бе, Златна? Че те нали за един месец ще ти свършат, кого ще каниш после?" Прав беше, уви. Уви. Та това е което адмирирам в медийната сфера, пък и във всяка друга - професионализма. Та оттук и посоката, в която вървим: ако следваме професионализма, посоката ще е вярната, ако не...

Как технологиите помагат ли? Ами помагат страхотно, само че аз май вече съм от "старото поколение" и не се оправям много добре с тях. Ще си взема бележка, обаче! :) Всъщност, в частта за "свободата на словото", май технологиите могат лесно да доведат нещата до слободия: от една страна не е лош моделът "Един човек - една медия" - всичко си правиш сам, разчиташ на себе си, никога не се разочароваш. От друга страна, ако този "един човек" е недобронамерен, непрофесионален, нечестен ... представете си каква би била неговата медия, в какво би се изразила и превърнала свободата му, какви биха били новините му.

- Професионализъм. Интелигентност. Ерудираност. Честност. И дай, Боже, призвание.

- Бих ги поканила, защото познавам текста, знам големите възможности на актьорите от този театър, вярвам на режисьора. Защото се надявам, не, сигурна съм, че ще им бъде много смешно и приятно, и вероятно чак ще се забравят!

- Благодаря от сърце! И пак от сърце желая всички да са здрави и радостни!