The News BG Reporter | Нюз БГ Репортер ®

Историята на едно погребение

14 Декември 2020г.
Иван Върбанов
София, 13-12-2020 г.

Приятели, реших да разкажа през какъв ад минахме, изпращайки татко:

След като издирвах няколко дни личния лекар на баща ми, от 17-та поликлиника /ДКЦ/ - по телефона, в кабинета и т.н., най-накрая той вдигна. Татко още беше на този свят, но с влошено здраве. Написах вече в профила си във Фейсбук, че любезно човекът реши да ни предостави не толкова лечение или подкрепа, а телефон на дежурния, който ще издаде смъртен акт, когато скоро щяло да се наложи. Така де, предварително го отписа. Нямало нужда да се хабиме, защото татко е на „пределна“ възраст.

След няколко дни на мъчения в къщи, болки и агония татко почина. 
Започнахме отново издирване на личния лекар - по телефона, в кабинета в поликлиниката. Отново поредица от телефонни позвънявания, ходене по мъките, почти издирване с Интерпол. Накрая, в заветния телефонен разговор получих: настояване татко да бъде кремиран - повече от три пъти, и всички погребални услуги да се извършат с „неговата фирма“. При категоричният ми отказ и уговорки кога да се яви на посещение на адреса, накрая омилостивихме служителя на Хипократ, той ни посети и ни бе издаден смъртен акт.
Но, както впоследствие се оказа -  с дата, която сочеше утрешния ден.

За съжаление „неволната“ грешка бе установена след като бяхме чакали на опашки, за да ни дойде редът в траурната агенция, на гишето. Връщат ни. Излизаме, звъня на лекаря, за да поискам корекция. Но, човекът заявява, че вече смяната му е свършила и той си е вкъщи и си почива. Взимаме такси, отиваме в другия край на града, на домашния му адрес. Въпросният лекар слиза, подава нов смъртен акт. „Е, какво толкова е станало. Еми станала е грешка! Друга дата ли съм завъртял?!“, хили се медикът.

Връщаме се в траурната агенция – общинската. Бях доволен преди години, защото с тях изпратих мама и всичко бе коректно. Тогава! Но, нали всичко у нас се променя.  Оказва се - не е винаги за добро!

След като регистрирахме смъртта на татко - на гише №15, трябваше да се отправим на разговор с т.нар. консултант - служители/ки, намиращи се в стаи с номера от 2 до 5. Влизаме в стая № 2. Руса дама стои на отворена врата и дъвче закуска. Провиква се да влезем. Гледа с отегчение и подчертана ненавист, че влизаме в началото на дежурството й – някъде около 16:00 часа. Застава с гръб  към нас и започва да си върши нейни си неща - в случая си сменя тонера на принтера, а междувременно успява да отрони половинчати изречения. Не долавяме въпросите или смисъла им. Още по-малко логиката. Пита ни за какво сме дошли. След това - защо точно тук. Каква е сумата, която сме си приготвили. Столът й винаги е с гръб към нас. Гласът й е металически, отегчен. Говори ни през рамо. При реакцията ми, че ще изчакаме да завърши с ремонтните дейности и да успеем да говорим очи в очи нормално, тя ни се накарва, че това е максималното, което тя полага като усилия.
Излизаме от кабинета. Не, побягваме.
 
Насочваме се към стая № 5, където има друг консултант. Там ни посреща любезна служителка, интелигентна и разбрана. Комуникативна и усмихната. Казва, че работното й време е приключило, но ще ни обслужи. Ура! Наистина е акуратна и коректна. Формираме пакета с услуги, уговаряме дати, часове – всичко! Идва моментът на плащане и тя се учудва, че нямаме на карта поне едни 500 - 600 лева, за да платим с транзакция, а "усложняваме" обстановката като искаме да се разплатим като ползваме две карти или смесено плащане – кеш плюс карта. Оправяме се и по тази тема. Жената е на наша страна, комуникативна. (При споменът от колежката й в стая № 2, направо преливаме от радост и от щастие). И „понеже сте готини“, заявява служителката, "бих искала да Ви предупредя, че хората, които ще дойдат да вземат починалия  от адреса, за да го свалят до колата и да откарат към хладилната камера, са напористи и ще си искат пари, повечко“.  Подсказа ни, че ще е хубаво да си приготвим по 50 лева на човек на етаж. Не било редно, ама така правели онези. Иначе тази услуга не била включена във фактурата, за да се разберем на място. Отговорих, че с опита и умението ми да контактувам във всякакви ситуация и обстоятелства ще гледам да се справя с това предизвикателство. Подписахме, платихме и си тръгнахме.

Служителите дойдоха на адреса около 21:20 часа. Бяха предпазливи, сдържани и дори учтиви. Бяха разбрали, че съм член на Обществено-експертния съвет по култура на СО. Размина ми се само с една молба: "да ударя едно рамо за един апартамент, за който кандидатства единия служител, в кв. "Слатина", защото много го бавят!". На изключително деликатното негодувание, че трябва да носят татко един етаж, където няма асансьор, отговорих с личната си готовност и захващане от едната страна да помогна за пренасянето на тялото, завито в одеало. Това явно ги респектира и мълчаливо се заеха да изпълнят обязаностите си.

Денят на погребението.
15 часа, Централните гробища. Трябва да ни чака катафалка, която да извози татко до парцела. Пристигаме 30 минути по-рано, за да не изпуснем или да не се разминем с гробарите. 10 минути преди 15:00 идва мъж, който кара празна катафалка и ни съобщава тържествено, че понеже бързат, починалият вече е откаран в новия парцел № 131. Трябва сами да стигнем до мястото?!
Няма служебно лице с нас, което да ни съпроводи или да ни ориентира.

Тръгваме, започва едно обикаляне, търсене и лутане. Никъде из гробищният парк, според указателните табели, няма парцел с  № 131. Всички номера стигат до 129.
Никой не знае той къде се намира. Там, в далечината, зад урните някъде бил. Обикаляме по алеите – наляво, надясно, до края на хоризонта и обратно. Маратонът трае най-малко 45 минути. Няма кой да питаш или да те ориентира.

Усещането е, че никога няма да намерим ковчега с нашия близък, че няма да присъстваме на полагането в гроба, че просто няма да сме там.

По телефона, при запитване от моя страна, ни навигира любезна дежурна служителка. Прави ни бележка защо не сме с кола?! Отговарям, че съм със служебният си самолет. Заканвам се, че ако не намеря гроба ще занеса кръста с името на починалия лично на бюрото на зам.-кмета или кмета на София, за да го положи той в понеделник, ако открие къде е мястото. Служителката се сепва.
След като навъртаме 5-6 пълни обиколки на въпросните гробища, любезен гробар, покрай когото минаваме, ни напътва къде точно е въпросният парцел. Пристигаме и там ни очаква  изнервен човек с лопата в гащиризон, който започва скандал защо закъсняваме. Обясняваме, че никой не ни е изчакал, както би трябвало да бъде, и сме се лутали. Приканваме го да ни отведе до гроба и да започва полагането на ковчега. "А, ще чакате! Те другите са по задачи сега, заети са ...!"

Целият ад завършва към 17:00 часа. Тръгваме си съсипани, покрусени и смазани. Покосени от нечовешката бизнес-схема, през която трябваше да минем в последните часове и дни, изпращайки нашия близък.

Да обобщим преживяното:

Издирване на личния лекар.
Грешен акт.
Издирване на лекаря отново, обиколки към личния му дом.
Преминаване през мелачката в траурната агенция.
В очакване на носачите и неяснота какъв финансов ресурс трябва да заделим и дали той ще ги задоволи.
Пристигане в гробищния парк.
Търсене на катафалката и парцела, обиколки, нерви, изтощение.
Усещането, че никога няма да видим нашият близък и той ще бъде положен в наше отсъствие.

Епилог

... Пълен шок и ужас! Пълен!!!! ....

/Историята описва действителен случай, който лично преживяхме/. 
Сподели

Коментари

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg